Frequently Asked Questions - Professional

Освен ако не е безопасно, на децата почти винаги трябва да се дава възможност да поддържат контакт с значими хора от техния живот (като родители, баби и дядовци, братя и сестри). Не бива да подценяваме загубата, която децата могат да изпитат от прекъсването на връзка с важните хора в живота им, дори ако тези хора не винаги са се държали  добре с децата.

Изключение от това може да се окаже случай на осиновяване (но е налице тенденция за "отворено осиновяване", където децата все още имат ограничени възможности да бъдат в контакт със значимите за тях хора) или когато планът за детето е да не се върне у дома и съществува загриженост, че ако остане в контакт с родителите и т.н. може да е трудно да формира отношения с новия персонал и новото място. Когато има възможност децата да се завърнат у дома, винаги трябва да се направи опит за насърчаване на контактите. Иначе, ще бъде по-трудно да се възстанови връзката, след като детето се завърне у дома и в резултат на тоав връщането  може да се провали.

Степента и честотата на контакта ще зависи от възрастта и развитието на детето, както и от обстоятелствата по случая. При бебетата и малките деца е необходим много чест контакт (3 пъти седмично най-малко), за да могат родителите да създадат връзка с детето и детето се привърже към родителите.

Контактът може да се поддържа както лице в лице, например чрез посещения и т.н., а също и от разстояние - например по телефона, писмо и имейл. Могат да бъдат споделени снимки и видео. Усилията, необходими за организиране и подкрепа на контакта може да са огромни и това трябва да бъде взето под внимание при създаването на споразумение за контакт (особено, ако детето не живее в същата общност или срещите трябва да се супервизират от социален работник).

Има много различни, еднакво валидни начини за отглеждане на деца и полагане на грижи за тях. Основният въпрос, който трябва да бъде разгледан, е дали правата на детето са нарушени и какво е въздействието / значението за детето. Това изисква внимателна оценка на детето и ситуацията, а не общи изисквания, които трябва да бъдат приложени при всички обстоятелства.

Например в някои страни е прието малките деца да спят в самостоятелни спални, докато в други това ще се счита за злоупотреба и децата остават да спят с родителите си, докато порастнат (понякога и до началното училище). И двата начина могат да бъдат приемливи за децата. Въпреки това, ако детето още спи с родителите си, а всичките му приятели и т.н. спят сами в стая, това може да бъде повод за тормоз сред връстниците му. В този случай, ако детето също иска да спи отделно, макар и в културно отношение да не е приемливо, вероятно не би било препоръчително за детето да остане с родителите си и може да доведе до допълнителни проблеми за детето.

Културата трябва да се разбира в най-широк смисъл - дори ако семействата имат своя собствена култура, тя трябва да се разбере - какви са мотивите на родителите и въздействието върху детето. Може ли  "добрите намерения" да се изпълнят по друг начин, който би бил приемлив?

Има голям интерес в световен мащаб в разработването на системи за закрила на децата - и много дискусии и дебати за това как това да се определи и концептуализира, както и какво да включва това.

Един от начините да се мисли за системи за закрила на детето е да се разгледа съвкупността от процедури, закони, политики и услуги, които работят заедно по комплексен начин за защита на децата и повишаване на благосъстоянието им, включително  превантивните услуги  и реактивните услуги (т.е. отговор в случай на злоупотреба). 

Много организации и държави въвеждат за управлението на случай, като начин на работа. Управление на случай е процес, или набор от процедури, които определят как трябва да се разглежда случая, кой трябва да бъде включе и времевата рамка, така че всички случаи да са разгледани по систематичен начин. Това помага да се гарантира, че подкрепата е дадена навреме и също, че има съгласуваност по случая. Механизмите за управление на случай обикновено определят и как трябва да се направи препращане към други организации и как агенциите трябва да работят заедно.

Независимо от това как процесът на управление на случая е описан и разделен, всяка система за управление на случай има три основни части: оценка (и планиране), интервенция и преглед и проследяване. Ако тези три етапа не са включени, то това не е цялостна система за управление на случай.

Трябва да се разбере, че управлението на случай не е интервенция само по себе си или програма, а начин на организиране и подход към работата  и не е услуга, която се предоставя на семейства.

Не е задължително. Това би могло да означава, че сме приключи случая твърде скоро, но това може да означава, че семейството се е върнал с нов проблем. Това би могло да бъде и знак, че семейството се доверява на услугата.

Въпреки това при някои семейства, това е серия от различни проблеми, които се повтарят като "въртяща се врата". Това може да е сигнал, че трябва да се занимаете с основните причини, а не само със симптомите. Това предполага, че намесата не е ефективна и е необходимо да се идентифицират други начини да се помогне на семейството.

 

Както подсказва името, при оценката произтичаща от услугата, помощта за детето е в рамките на съществуващите услуги. Обратно, оценката произтичаща от потребностите разглежда конкретната ситуация на детето и това, което тя изисква. Например "да ходяи на училище" е произтичащо от услугата, докато "образование" е произтичащо от потребността.
Рамкирането на оценките, както и плановете па случай / грижите, които са създадени като резултат, взимащи предвид нуждите на децата са по-полезни, особено в ситуации, в които има намалени ресурси и това гарантира, че плановете са на базата на това, което е в най-добрия интерес на детето и насърчава креативността в намирането на решения за децата. Например, има много различни начини, децата да бъдат образовани, едната от които е ходенето на училище, но може да има и други варианти, като преподавател или учене в клуб или по индивидуална схема за обучение, което може да бъде по-подходящо.

Не! Разбира се специализираните услуги са важни, особено ако искаме да помогнем на децата да преодолаят злоупотреба или когато детето има специфични поведенчески и когнитивни проблеми в резултат на злоупотреба с тях, които пречат на техния живот (например пост-травматично стресово разстройство). Въпреки това, дори когато специализираните услуги не са достъпни все още има неща, които можем да направим, за да  помогнем на детето.

Създаването на безопасна среда, третирането на децата с уважение им позволява да получат контрол над живота и тялото си и също са важни от гледна точка на подпомагането на деца да се възстановят - както по отношение на усвояването на нови начини за взаимодействие с другите и начина, по който те могат да мислят за себе си.

Има и други неща, които можем да направим, като се гарантира, че децата имат достъп до подходящо образование, задоволени са техните базисни потребности и развиваме подходящи мрежи за подкрепа, които могат да насърчат децата към самостоятелна устойчивостта и справяне. Това от своя страна помага на процеса на възстановяване.

Често, колкото и да ни се иска не съществува "перфектен" изход при работата по закрила на детето. Понякога не става дума за "най-добрата ситуация", а за „по-малкото зло”. Все пак бихме могли да разглеждаме ситуацията като успешна, когато сме успели да намалим нивото на риск за детето до приемливо и сме му осигурили необходимите ресурси, за да бъде в състояние да се справи и да се приспособи към променящите се обстоятелства в неговия живот. Това означава да се гарантира, че правата му се спазват, така че да е в състояние да постигне пълния си потенциал (например право на образование и т.н.).

Децата имат право на личен живот - и в допълнение може да съществуват национални закони, които уреждат как и каква информация може да се споделя. Ето защо, ние трябва да бъдем внимателни при споделяне на информация с други хора. Това се отнася не само в работата ни с други агенции, но и по отношение на информацията, която споделяме в рамките на собствените ни организации. Особено, когато се работи в контекст, в който хората са добре известни ( в малки общности или където хората принадлежат към определена културна група) поверителността може лесно да бъде нарушена.

Информацията трябва да се споделя на принципа"необходимост да се знае": това означава споделяне на тези данни с други лица, които имат специфична роля в подкрепа на семейството. Например, служителя по приемна грижа ще трябва да знае повече информация за семейната среда на детето, така че да може да помогне детето в обстановка на дома, отколкото учителя би следвало да знае.

Като цяло е най-добре да се потърси разрешение от децата и семейството да се сподели информация с другите. Ние трябва да обясним защо е важно да се обменя информация и как информацията ще бъде използвана, за да могат да вземат информирано решение за даване на съгласие за обмен на информация. Въпреки това е важно да се помни, че дори и когато семействата не са съгласни да споделят информация, ние все пак можем да направим това в случаите, когато нашата цел е да защитим детето (но трябва да внимаваме колко споделяме!). Най-добрия интерес на детето е ясен принцип и неспазването на законодателството за защита на данните в страната може да бъде само за целите на предотвратяване на престъпление (което може да включва злоупотреба).

Работа базира на права е концептуална промяна от гледната точка на "благосъстоянието", при която услугите и подкрепата се разглеждат като нещо, което се разпределя в зависимост от добрата воля на доставчика на услуги (и в някои случаи се възприема като"дължимо" на клиента и за това се очаква благодарност) към позиция, която признава, че децата (и техните семейства) имат права, които са гарантирани от закона.

Деца и семейства не са разглеждани като бенефициенти, а като носители на права, а доставчиците на услуги се разглеждат като "изпълняващи задължение" (носещи отговорност). Работата базирана на подхода за правата изисква децата и семействата да не се разглеждат като пасивни получатели на услуги и подкрепа, а като активно ангажирани в предоставяната подкрепа и начина, по който тя се предоставя . Това изисква доставчиците на услуги, в качеството си на изпълняващи задължения, да се-консултират с техните клиенти, а също и да се отчитат за своята работа.

Простият отговор на този въпрос е, че веднага след като детето е в състояние да комуникира своите желания, ние трябва да ги включваме в процеса на вземане на решения. Дори най-малките деца могат да бъдат консултирани, въпреки че това може да бъде предизвикателство и специалистите трябва да имат умения да задават на децата директни и прости въпроси, използвайки език, които детето може да разбере.

Разбира се, степента, в която желанията на детето влияе на нашето решение може да е в по-малка степен, в зависимост от възрастта на детето. Не забравяйте също, че всички деца могат да ни показват техните желания и чувства чрез невербални знаци (например да се чувства в затруднено положение, когато наоколо има конкретен възрастен).

 

Ние трябва да се стремим да разберем защо детето не иска да се ангажира с услуги – дали има различни приоритети, или може би няма същите опасения / няма същите нужди, като нас като възрастни. Това е област, в която можем и трябва да  ангажираме детето в смислена дискусия и участие.

Ние също трябва да се консултираме с децата как бихме могли да  посрещнем техните нужди по различен и творчески начин, тъй като би могло до има други възможности. Например, детето  може да не иска да присъства на терапевтична сесия (мислейки я за безполезна и т.н.), но може да иска да присъства на курс за придобиване на умения за живот (където могат да се научат нови начини за общуване с другите). Това е още една причина, поради която плана за грижа изготвен на база оценката произтичаща от нуждите е по-полезен, отколкото план съгласно наличните услуги.

В крайна сметка, ако детето не иска да използва услугата, при по-големи деца, които са по-автономни, може да е трудно да ги накараш - и това може да е безполезно от гледна точка на развитието на положителни отношения с младия човек. Понякога да "отложиш" нещата за известно време може да бъде полезно, тъй като може да помогне на децата да се чувстват по-уважавани и овластени (и в крайна сметка допринася за тяхното развитие и възстановяване). Ясното изключение е, когато е необходимо, услугата  да запази детето в безопасност. Желанията и чувствата на децата са важни фактори в процеса на вземане на решения, но отговорността за защита на децата винаги остава с възрастни.

Това е труден въпрос, защото по принцип винаги е по-добре за едно дете да бъде в семейна среда, в която може да се прилага индивидуално внимание и да има възможност да създава смислени взаимоотношения със значими възрастни. Все пак, има някои ситуации, когато институционалната грижа може да бъде по-добър вариант за детето.

Може да бъде вредно за детето, ако насаняванията се провалят (което води до отхвърляне), така че, когато едно дете има много трудно поведение и е малко вероятно да е в безопасност в алтернативна или приемна грижа, може да е по-малко вредено, ако се осигури непрекъсната грижа в институция, вместо детето да се мести няколко пъти. По същия начин за някои деца, които са постигнали значителна автономия, като например тези, които живеят на улицата, или за по-големи деца, които вече силно се идентифицират с собственото си семейство, може да не се справят / да не искат ново семейство.

Вместо да има един вид грижа, оптималното решение е да има набор от възможности - от базирани в семейството / приемна грижа до институционална грижа - и след това да реши какво е в най-добър интерес за съответното дете. Дори когато институционална грижа се счита, че е в най-добрия интерес на детето, тя трябва да се предоставя в малки домове, където децата могат да получат индивидуално внимание, а не в големите анонимни институции.

Бебетата и малките деца, дори и ако подлежат на осиновяване, винаги трябва да се настаняват в алтернативни семейно базирани грижи.

Трябва да сме загрижени за всички форми на насилие, въпреки това влиянието на злоупотребата със сигурност ще бъде различена за детето в непосредствен, краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план. При разработването на план за грижи за детето очевидно, че трябва да се даде приоритет на тези злоупотреби / рискове, които ще повлияят на децата в непосредствен и краткосрочен план (особено когато могат да бъдат животозастрашаващи ситуации), но също така трябва да се уверите, че адресирате проблемите в средносрочен и по-дългосрочен план.

Физическия и сексуалния тормоз, например, са повод за загриженост в краткосрочен и непосредствен план. Въпреки това, понякога можем да пренебрегнем или намалим значението на неглижирането и емоционалното насилие, последиците от които често са по-голям проблем в дългосрочен план. Добре известно е, че емоционалното насилие може да има драматични последици и в зряла възраст - често води до проблеми за възрастните, свързани със злоупотреба със забранени вещества, трудности в поддържането на връзки и проблеми в отглеждането на собствените им деца.

 

Проектът е финансиран от: